ДУЛЦИНЕЯ

Не ме е жал

За този свят
не ме е жал...
За него няма
 да заплача.
Аз своя път
 съм извървял...
Тепърва няма
да закрача!

Улисах се за мъничко
 и ето,
Животът ме отнесе
 в есента,
тъй както носи
 листа по полето
изпъденият вятър
през нощта...

Умират нации,
епохи
и култури,
така несигурен е
 този свят!
Просмукват го отрови
и жестоки бури...
И никога
 не чакаме обрат!

Как бързо
 прецъфтяват цветовете
и колко бавно
 и мъчителсно растат...
Изглежда в туй е
 смисълът на вековете
и водещият
в бъдещето път!

Нещата имат своя вечен ход...
Не можеш да го пренебрегнеш.
Родиш се, раснеш и създаваш плод.
И все в яремите си впрегнат!

Аз своя път до тук съм извървял.
И вече младостта изгубих.
Не знам дали в живота си успях?!
Но цял живот  добре се трудих.

О, няма, няма връщане назад!
Тук същността е в кръговрата.
Най-често след успеха идва пад...
Със две посоки е вратата!
2000 г. София
Hekredel (Христо Славов)

 

Чувства... Болката

Защо се мъчим да дефинираме
всички емоции и чувства в нас?
Аз знам,
не можем просто да ги игнорираме,
но виждам,
че от определенията им ни е някак страх...

Какво е болката,
защо ни плаши?
Нима е нещо толкоз зло?
Защо не можем под контрол да я поставим?
И защо без нея сякаш сме в грях...

Боли, когато физически се нараниш;
боли и когато обичан, си разлюбен;
боли, когато си обиден,
обичай - това е незавиден...
Боли ни винаги, дори от нищо,
и болката ни става тежко чувство...

Защо отделяме толкова внимание
на болката и всякое страдание...
Защо не ги оставим да преминат тихо
и да се радваме на живота си отблизо...
Или е по-добре да сме като призраци,
търсещи на всяка болка признаци...
dimex666 (Димо )

По женски без думи

Не стой отвън на прага ми. Ела.
Събуй си трънените стъпки пред вратата ми.
Изчистих. До последната вина,
заплела паяжина по стената ми.

Изтупах мислите си - колко много прах!
Все още във очите ми е здрачно.
И от това са сълзите във тях -
усмихвам се. Не си мисли, че плача.

Душата си излъсках като нова.
Добра цена ще мога да ù взема.
Ти искаш ли я? Вече съм готова.
Очаквам само някой щедър демон.

О, прибери си ореола. И крилете.
Какво ще правят ангели при мене?
Така ужасно ми тежат ръцете ти,
защото съм ужасно съвършена.

hristam (Христина Мачикян)   

    (Не)написано

Изписах и последните си листи.
Мастилото отдавна май изсъхна.
Остана само този лист... И мислех
със спомена за теб да го запълня.
Опитвам. Но не мога да напиша
и ред  дори - ръката ми се спира.
А думите напират... Сякаш дишат
във мен. И вече нищо не разбирам...
Опитах много пъти - все напразно.
Но нека някой каже, че е лесно
със думи да обхванеш необятност,
да оковеш във брегове безбрежност,
да облечеш във цветове незримост,
във песен да изпееш тишината,
от бучки лед да сътвориш огниво,
със сенки да опишеш светлината,
във стреме да запрегнеш бурен вятър
и да обърнеш Дявола... към Бога.

В сърцето ще те нося, във душата...
Но в стих да те опиша - не, не мога.

Heartfelt  

   демон

Искаш да съм твоят демон -
няма как да бъда бог -
пристрастен съм, полуземен,
роб на сладкия порок:
да отпивам  вино тръпко
в чашата ти - всяка нощ,
да ме будят нежни стъпки
с котешкия ти разкош -
да забиваш във душата ми
драски ноктени след здрач,
да политаш  от вика ми
във смеха си, чак до плач...
Ако ти се люби с демон -
черна котка ми бъди -
пред очите ми искрящи
тази вечер премини...

ekstasis (МихаилЦветански -Огнян Пожаров-)

какво е времето

Какво  е  времето - клошар на чувства,
изхранващ се със  хвърлеите  вечност -
дали  опитва  свободата с  устни,
или   дроби си къшеи  човечност...

Усеща ли в душите ни как вие,
завихрило и сетните ни страсти
и барабан с мечтите ни как бие
в  житейския ни неуморен кастинг...

Не  вижда ли  - любовите ни  удрят
със поривния  устрем на комети
и дните ни – от раните по-мъдри,
пак вярват, че безкраят  ярко свети...

Или  е  хитър,  алчен шарлатанин,
задигнал  златни  кюлчета безумие
със ловките  си неусетни длани
от миг богатство,  скътан помежду ни.

ekstasis



                 

   Жега


Дай му жега на тоя живот,
настъпи му до дупка педала!
С тоя вял половин оборот
как изобщо до днес си живяла?!

Или в кроткия брачен чертог,
всяка сутрин когато се будиш,
още вярваш - добричкият Бог
ти разписва молбата за чудо?

А на тъмно, додето заспиш
и те свива инфарктно отляво,
апокрифни молитви редиш
за горещите ласки на дявол.

И преглъщаш горчивите дни
като супа от стара коприва,
а сърцето се чуди дали
не сънуваш, че още си жива.

А животът съвсем не е рай,
само постна вечеря на свещи.
Затова настъпи го докрай!
Дай му жега! Да стане горещо.

Даже миг да ти бъде добре,
своя дявол додето целуваш,
някой ден тъй и тъй ще се мре,
но животът поне да си струва.



Ники Комедвенска

  Бохеми
                 
                        Мы не можем жить
                        без шампанского
                        и без табора
                        без цыганского...
                               Популярен руски  романс

Кой първи чашите наля,
кой викна пръв „Наздраве!”
и в тая люлка залюля
ни?.. Зло да го забрави!..

А лудо вино щом искри
във стари бъчви отлежало:
все с пожелания добри
е тоста за Начало!..

(Самият Диоген нали
с приятели във кръчмата
изпил е виното, преди
да заживее в бъчвата!..)

И нека в страст изпепелим
догде кръвта е млада,
че Младостта е като дим
изнизващ се над клада...

А щастието- само миг
и все плътта се моли...
(Могъл бих да съм и стоик!..
Но господи, защо ли?..)

О, нека да се веселим
във Любовта игриви
понеже е необясним
и факта, че сме живи!..

Живота: както Божество
не се анализира,
приема се със тържество
и се...канонизира...
 
Кой първи чашите наля?..
Кой викна пръв: „Наздраве!”?..
...Дали Живота е Съдба
дарена ни по право,

а Младостта от него част
вълшебна е, оная-
когато и Страстта е Страст
и Любовта без край е?..

Когато всичките Жени
са хубави и  млади
и все раздават те... едни
заоблени награди!..

Когато в тиха самота
вълшебствата се скупчват
и непонятни за Света
в Душите ни се случват...

А щом Любов ни призове
сме все едни от Първите-
подобно млади Богове
отказали безсмъртие...

...Да пием нека и на екс-
преди без дъх във Храма
да ни внесат, че има „Днес”,
а „ Утре”- често няма!..

... Приятели и Бог сега
сам чаши ни подава
и греховете ни така
с любов всеопрощава,

че той Живота като Страст
уви не трае дълго,
но даже и когато нас
набута долу, в ъгъла

се знае, че ще продължи
пак с богове, с тотеми
и с истини, и със лъжи,
но винаги с бохеми!..

Приятели щом обменим
адреси, мемоари
ще може да се преродим
с  приятелствата стари...

...А пък когато в скръбен час,
(че тъй е във Живота!..)
поема по един от нас
нагоре към Голгота,

ще мъкне своя тежък Кръст
там всеки сам, залитащ
в безкрайна немощ... Даже ръст
смалил, крака преплитащ...

...Кой първи чашите наля?..
Кой викна пръв: „Наздраве!”
и в тая Страст ни залюля-
о, Зло да го забрави!..


25.09.2010.            д-р Коста Качев
 

  Докато дишам        

Откажи се, Любов, да ме следваш.
Аз съм вятър със птици в крилете.
Върховете кръвта ми обсебват,
към брега... звън от котви присветва.

Хоризонтът е моя икона.
В мен молитвите теглят нататък.
Облак срещна ли - шепна дъждовно,
в съпровод на дайре, от листата.

Ако слънце открадна си в шепа,
хуквам целия свят да ошетам
и по капка на всеки в сърцето
да оставя, та обич да светне.

Забрави ме. Без патос излишен.
Подари ми перваз, не и стая.
Ще съм вятърна, докато дишам -
вятър корени пуска... след края.


ria

 Невидимо

Човеците сме странни същества.
Все щастие мечтаем да намерим
и цял живот го търсим по света,
подмамени от купища химери,

че то е дар след много дълъг път -
зад девет планини, та чак в десета,
че битката  за него с гола гръд
за щерките е, и за синовете.

И падаме, и ставаме във транс
на нещо супернеобикновено,
а щастието, всъщност, тук, при нас,
невидимо живее, споделено

във цъфналия смях на две очи,
в трапезата, от Бог  благословена,
в две думи, от дълбокото дошли,
във лапа на приятел, но навреме.

ria 

   По парче живот

Ще седна някой ден на чаша вино
и ще изтръскам спомените свои.
Не стига маса, пода ще зарине
купът с житейски грешки и пробойни.

Със поглед дълго, дълго отначало
във всяка поотделно ще се взирам.
Какво е взела и какво съм дала -
във две графи с подточки ще складирам.

Е, списъкът ще бъде дълъг доста,
по-важно е какво съм променила,
щом всяка по парче живот ми коства,
дали в замяна станах дваж по-силна?

Дали съм днес по-умна и по-мъдра,
след толкова житейски земетръси?
Не съм. Затуй и никого не съдя,
случайно ако сбърка ме с врага си.

ria

  По дяволите-толкова си черен

По дяволите - толкова си черен!
Прощавай, но не ще те боядисам.
Достатъчно е да ми бъдеш верен,
с къртича слепота да ме обичаш.

По дяволите, толкова си грозен,
че дяволите плашат се от тебе.
За ангелите пък си твърде сложен,
създаден си от непонятно семе.

А Господ си те бие по главата
и скубе си брадите побелели.
Рогатият пък дърпа си рогата
в недрата си кармично полудели.

Но ти си мой, такъв си те направих,
и глух, и сляп, така ми бе угодно.
От тебе да се стряскат всички твари,
ни жив, ни мъртъв – туй е вече спорно.

По дяволите, съмва се човече...
Не ще те стигна колкото да тичам.
Такъв те сътворих проклет–далечен,
да мога само аз да те обичам.

velikataniki (Николина Милева) 

  АКО ДНЕС.....

Ако днес ти ми кажеш "Обичам те!"
ще е малко по-хубав деня!
Ще разперя криле като птиците -
ще летя, ще летя, ще летя...
Ако днес ти ми кажеш "Не чакай ме"
ще потъне във траур нощта!
И ще крия с ръце, че съм плакала -
ще заспя, ще заспя, ще заспя...
Ако днес ти ми кажеш "Сънувах те"
във мечти ще потъне света!
За да види сега, че съм влюбена -
ще крещя, ще крещя, ще крещя...
Ако днес ти ми кажеш „С друга съм”
във сълзи ще сподавя гнева
и такава – от теб нежадувана –
ще мълча, ще мълча, ще мълча...
Ако днес ти ми кажеш "Отивам си",
ще удавя във болка деня!
И такава - от теб непоискана -
ще умра, ще умра, ще умра...
Ако днес ти ми кажеш...Не казвай!
Ако думите дават живот,
ти без думи сега ми показвай
как да дишам със твойта любов.
Мира Дойчинова-irini     

    Защо се дърлим

Не знам защо така се дърлим,
та чак земята се тресе,
вместо дисагите да хвърлим,
и всеки  да се понесе!...

Държим се често недостйно.
 Показваме си среден пръст?!
Не кърпим дневните пробойни
и пътя си да продължим...

И често ний сме заредени,
със Зло във нашите души.
И  правим само  черни сцени,
доброто  в хората рушим.

Нима това сме наследили?!
Това ли носим в своя Ген?
Пионки сме на Злите сили...
това да знаете от мен!

А има слънце на небето
и ведро сини небеса,
да сгреят всекиму сърцето,
да ни доставят Доброта!...

Но има  хора деструктивни...
Те всяват във душите страх...
Останалите сме наивни,
и зависиме от тях!

Така си мътиме нещата!...
Не можем тъй да продължим!
Обичаме ли си децата,
ще търсим пътища за "Рим"!...

Hekredel (Христо Славов)   

  На едно заядливо човече...

Ти пак си застанал виновно пред мене
и гузно ме гледаш с нечестни очи...
Затънал си, братко, във блато отровно.
Кого заблуждаваш!... Поне замълчи...

За мен ти си бурен, ненужен в живота.
Ти тъпчеш с краката си своята чест.
Нечистата сила при нас те замота,
ти вече достигна до дъното днес!...

Пред нищо в живота ни ти не се спираш!
И искаш да бъдеш ти винаги пръв...
И хич не ти пука, очите одираш,
дори за да хвърлиш отровната стръв!

До чуждото гледаш ти да се докопаш!...
Това ли е смисълът в твоя живот?!
Ти можеш безгрижно човек да закопаш!
Щом можеш да вземеш узрелия плод...
 
Защо ти е чуждо на тебе Човешкото?
Дребнав егоизъм са твойте следи!
Презират те,  знаеш… Това е най-тежкото!...
О, тебе те свързват със много беди!

Аз зная, че твойта усмивка е глупава…
И никой не вярва на твоя бъртвеж!
В душата ти само ненавист е трупана...
И тя ще се махне, когато умреш!...
Hekredel (Христо Славов)

      

Илюзия
Стоях си аз сама в нощта,
замислена за самотата,
прегърната от тъмнината,
загледана в Луната .

Мечтаех аз да е до мен,
да ме съветва всеки ден
и критики да ми дарява,
и истина да не спестява.

И странен хлад нахлу в нощта
помислих си „това е тя”
прошепна нещо тихо, нежно,
целуна ме и пак изчезна.

Нощта бе тиха и красива,
Луната бледа самодива,
звездите с свойта красота,
плениха моята душа.

Събудих се на сутринта,
с мисълта единствена:
„Дали това беше тя?”
или илюзия една…

Misskapriz

 Съдбата с нас се забавлява

Ех, съдбата с нас се забавлява…
В случайни думи, във случаен жест,
с побутване „случайно“ шанс ни дава.
Разбираме ли нейния подтекст?!

Понякога и любовта ни подминава,
но след това по-силна от преди
различията лесно разрушава
и всички пречкащи стени.

Ех, съдбата с нас се забавлява -
как гледам като мишка във брашно
към теб, красива брошка в плява
и ми намига с дясното око.


 Valens

Разбра ли на кого намигаш?

Не искам да съм плюшено мече,
с което нощем да заспиваш.
Не искам да съм копче на сетрe* -
пришито, ледено-красиво.

Не искам да съм вчерашна следа -
носталгия по миг залязал.
Не искам да съм тъничка бреза
със ножчето, без жал белязал.

Не искам да съм хубава жена,
до грuма, на която стигаш
и свойски все докосваш със ръка...

Разбра ли на кого намигаш?
: Valens 

ИСТИНАТА
Да, относителна е истината –
безсмислена измислица.
И не пилеем ли напразно силите
и времето си
да я доказваме?
Към нея лутаме се
в съмнения и безутешност
и търсим неуморно светлия й образ.
А колкото са хората
и истините толкова.
Аз затова
не се опитвам вече
да доказвам правотата си,
не се опитвам да налагам принципи
и своята си истината.
Изгубва упоритостта ми
дълбоките си основания –
в приспивна меланхолия
живота си сега люлея.
hadjito

Върколак
Облечено във синкава мъгла,
която стича се по тялото безкръвно,
прокрадваше се времето едва
и дебнеше то свойта плячка стръвно.
От детството отмъкна свободата.
От младостта откъсваше моменти.
От зрелостта открадна тишината.
На старостта остави само ленти.
Изпиваше на глътки красотата.
A здравето то сграбчи без да пита.
На връзките изцапа простотата -
на жертвите последната защита.
Умът изгриза то със зъби хищни,
че бе вкусът му без претенция.
и тръгна си със улова си пищен,
след него само кротичка деменция.
streptococcus,