Дано не сбъркаш мястото и времето

Отрязах си косите... Всяка вечер
ги спускам през окото на прозореца.
Прибирам ги, луната щом изгрее
и с тях мета следите от нестореното.

Ръката не подавам... Предостатъчно
е болка недокоснатата лудост.
Докато тя изкачва стъпалата си
аз слизам със очакване за чудо,

което да порасне до размерите
на осъзнат копнеж във липсата.
Ако решиш дома ми да намериш
ще трябва първо просто да поискаш.

Да приближиш... И тихо като шепот
да обещаеш само невъзможности.
Да ги заченем и родим във шепите,
да ги оформим с мисъл и със поглед.

Косите ми... Въжета на надеждата.
Дано ги зърнеш и да прочетеш посланието.
Дано не сбъркаш мястото и времето.
Къде си? Погледни нагоре. Там съм.


Довереница