Публикувано от ДУЛЦИНЕЯ |

ЖИВОТ

Навикнал на заглушената си реалност,
и хилядите зейнали капани на живота,
без дух, а в сивата изтъркана баналност,
достигнал до съзнанието на робота,

заключил с катинари любовта в сърцето,
очите си превързал с кърпата на зло,
стоиш, като реликва черна под небето
не мислиш бъдеще, а туй което е било.

Проклинаш безнадежден своята съдба,
залазва по гръбнака чувството на студ
все чакаш да изгрее твоята звезда
и от очакването заприличал си на луд.

Протягаш отмаляла и забравена ръка
по дланите ти вече бръчките ги няма.
Озърташ се страхливо пред света
и търсиш сам погубената си съдба.

Но продължаваш да си носиш и хомота,
не сещаш се за миг да го свалиш. . .
А някой казват за живота,
че е такъв, какъвто си го сътвориш.

Lidis