Времето е спряло
Часовника на стената спрял на 11 без 10. Нито една негова стрелка не помръдва, в стаята тишина. Сякаш времето е спряло, а аз съм в него. Тишина, часовника не отброява нито една секунда, пепел и прах... Спомени нахлуват в мислите ми, връщам се назад, обръщам глава и виждам целия си живот като на филм. Като една кино лента стара и прашна от времето.
Този часовник сякаш ми напомня нещо. Или просто иска да си припомня живота си. Всички отброени часове до края! Застанала до прозореца се връщам назад и назад. В мен бушуват спомени и чувства. Любов и радост, тъга и щастие...
Изведнъж на вратата се почука. В стаята влезе силует на една жена... само силует.
- Коя си ти?
- Аз ли? Аз съм твоето минало, аз съм твоя живот, аз съм това което си ти и съм точно твое копие. Аз мисля, че е дошъл момента да намериш истината за живота си. Мисля, че днес е точния момент за една равно сметка и след тая вечер ти никога няма да бъдеш същата. А аз ще бъда такава, каквато ме направиш. Аз съм твоето копие (твоят ангел пазител), ако нещо не е както трябва ще идвам при теб.
Силуета стоеше там, а аз го гледах така все едно не съществуваше. Мислех, че сънувам.
- Аз тръгвам, тази нощ ще бъде дълга за теб.
Когато изрече тези думи изчезна. Аз не разбирах какво иска да ми каже. Продължих да гледам през прозореца и да не разбирам какво става.
Изведнъж една светлина озари стаята. Наоколо беше толкова светло, че сякаш слънцето ми бе на гости. А беше не възможно! Не беше се съмнало, все пак часовника показваше 11 без 10. В стаята се търкулна едно кълбо светлина.
- Какво си ти? - попитах
- Аз ли? Твоят ангел ме изпраща при теб. Казвам се Искра и съм тази искра в човек, която носи надежда, която не гасне. Идвам при теб да ти вдъхна надежда. Аз съм твоята искра!
В стаята стана тъмно и кълбото светлина се сля с мен. Вече започнах да разбирам защо нощта ще бъде дълга за мен!
Отново някой почука.
- А коя си ти?
- Аз съм Тъгата.
- Здравей Тъга! Седни! Та ти цялата си мокра!
- Аз съм твоята тъга. Попивам сълзите, които криеш в себе си. Силните плачат сами! На тях не им е нужно рамо, на което да положат глава, защото са силни. Аз съм твоето рамо. Тук съм да бъда с теб, когато плачеш.
Тъгата си тръгна и в стаята настана тишина. Часовника започна да отброява отново часовете до края.
Вече започвам да разбирам!
Даниела Г. Ангелова
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------